Здравословното хранене: по хлъзгавата плоскост между крайностите

Кога прекрачваме границата на “здравословното” и навлизаме в опасната територия на маниакалното и обсебващото? И как да се върнем обратно!?


  • Моята изповед: Как емоционалното хранене почти съсипа живота ми и как след много изгубени битки спечелих войната?

  • Какъв тип преживявания отключват хранителните разстройства?

  • Симптоматика: Как да разпознаем ранните признаци на хранително разстройство у себе си и у близките си?

  • Осмели се да потърсиш помощ: Групи, инициативи и организации за взаимопомощ и подкрепа в борбата с хранителните разстройства и инициативи популяризиращи здравословните навици


 

eating-disorders-recovery

Защо кулинарен блогър, който е посветил цялото си творчество на здравословното хранене и готвене, пише тази статия? Защото този кулинарен блогър е на първо място човек.

По пътя към хранителното разстройство: кога пониква семенцето на самодеструктивните навици?

Този кулинарен блогър е бил на първо място човек повече от 2 десетилетия. Софи. Често говоря за себе си в трето лице, за да изляза от контекста на личното и да се опитам чрез своя опит и грешки да извлека някакви генерални тенденции и заключения, които да бъдат в помощ на хора, които се сблъскват със сходни на моите изпитания.

Та Софи, този кулинарен блогър, в продължение на 2 десетилетия беше истински човек с истински живот и истински проблеми. И като всеки човек, който е решил да се бори с проблемите, този кулинарен блогър през годините е прибягвал към различни, често неосъзнавани и непреднамерени, стратегии за справяне с проблемите. Много от тях са имали чудовищни последствя за тялото, но най-вече за психиката на този човек, на този кулинарен блогър, на Софи.

eating-disorder

Какъв тип преживявания отключват хранителните разстройства? 

Всеки, който някога е бил здраво стегнат в хватката на някаква крайност в храненето, със сигурност може да идентифицира онези ”тригъри”, които са задействали процеса на залитане в нездравословна екстремност. Било то анорексия, орторексия, булимия, обсесивно следване на диета след диета, устройване на ежедневието около храната, жертване на социалния живот, конфликти с неприемащи хранителните навици родители....

всичко това са все крайности, които трябва веднага да светнат ярка червена лампа, че има нещо притеснително.

Но в основата на всичко винаги стоят някакви дълбоки проблеми или последици от някакви травматични преживявания, от които или бягаме и подобно на щрауси заравяме глава в пясъка, или “атакуваме” със стратегия за справяне, която бързо да ни донесе усещане за контрол, успокоение и комфорт. 

Замисляли ли сте се, че между всички зависимости има една обща нишка. Човек посяга към нещо, за да си достави приятно усещане за кратко време и без големи усилия. Ако помислим малко, посягането към наркотиците и алкохола, например, доста наподобява поведението на неконтролируемо посягане или пък избягване на храната. Каква е разликата?

Зависимостта към храна и изобщо нездравословните хранителни навици не могат да се отразят на организма толкова агресивно и забележимо деструктивно, колкото алкохолът и наркотиците. Или поне фактът, че към хранителните зависимости не се подхожда като към традиционна зависимост ни навежда на тази мисъл. Но всъщност, така ли е наистина? Да помислим още веднъж.

This year I resolve myself to ignore my arch nemesis in culinary choices and pay much more attention to that angelic voice helping me dine sensibly.

Това, че, казано лаконично, не можем да умрем от преяждане, далеч не значи, че зависимостта към храната трябва да бъде пренебрегвана като маловажна. Защото всъщност от преяждане можем да умрем. От онова продължаващото години наред, системно, безконтролно, провокирано от дълбоки психологически смущения или от травматични преживявания преяждане - от такова наистина човек може да умре. А при ситуацията с недохранването нещата никак не са по-различни. И макар това да са екстремни ситуации,

Истината е, че крайностите в храненето могат да причинят на организма ни толкова сериозни и дълготрайни щети, че да ни отнеме години да се възстановим.

И тук скачаме обратно в мотивацията на този кулинарен блогър да напише статия, която прави сериозна дисекция на хранителните крайности, включително и на маниакалното здравословно хранене.

Със следващите редове ви каня на разходка из моите тийнейджърски години и първата половина на 3тото десетилетие от живота ми, за да добиете представа как изглеждаше моят път към едно хранително разстройство, с което, сигурна съм, много от вас ще се сблъскат за пръв път. 

eating-disorder

Deep dive: Връзката между травматичните периоди в живота и хранителните аномалии

Какво се случи при мен? Започнах постепенно да се сблъсквам с привидно изолирани ситуации, които обаче започнаха да провокират у мен много сходни реакции. 

В 7 клас бях заобиколена от “недружелюбни” роми, които системата по онова време “грижливо” се опитваше да интегрира. Аз съм безкрайно толерантен човек и подкрепям подобен род инициативи, но проблемът беше там, че същите тези “недружелюбни” роми по онова време бяха 16-годишни (в 7 клас масово децата са на по 13), агресивни и крайно нехаресващи факта, че бях отличничка. Бях обект на почти ежедневен тормоз, защото имах шестици. Тогава започна осезаемо хапване между храненията.

Храната ми носеше спокойствие и комфорт. В началото просто посягах към 1-2 банана, 1 опаковка царевични пръчици. В последствие, опаковките ставаха до 3 поред, а разнообразието се разшири до любимите ми по онова време бял аериран шоколад LZ и мура трио. По няколко. Не мога да повярвам, че още помня с какво преяждах...

Живяла съм в среда, където последствията от една друга, чужда неконтролируема зависимост, са били пред очите ми ежедневно. В продължение на много години. Психологическата реакция при стрес причинен от емоционална агресия често подтиква хората да потърсят някаква сигурност и стабилност, която да им гарантира успешен резултат всеки път. За мен храната започна да придобива статута на “сигурно” място. Но пък се чувствах виновна, когато започвах да усещам как дънките ми утесняват. Тогава дойдоха диетите. Зелева чорба. Японско чудо. Какво ли още не... 

eating-disorders

В продължение на 5те години в гимназията, травматичните преживявания продължиха и се разнообразиха доста. До тук нищо изненадващо - повечето хора минават през трудности в този период. Разликата беше, че когато вече има установено и вкоренено поведение, което човек традиционно проявява в определени типажи ситуации, в даден момент този човек започва да проявява това поведение в много широк спектър от ситуации, които дори няма нужда да са толкова тежки. Малко като кучето на Павлов.

Това, което утежнява ситуацията, е задълбочаването и механизирането на това поведение, което започва да прилича на рефлекс. А когато нещо стане рефлекс и това е твоята първосигнална реакция към нещо, опитите да елиминираш такова поведение са най-често неуспешни, особено ако това не е осъзната тенденция към момента, в който се сблъскваш с него. 

За мен да посегна към храната във всяка тежка ситуация стана рефлекс. Но по онова време бях много далеч от осъзнаването на тази моя схема на поведение. 

Когато станах студентка, за пръв път се сблъсках с бясно учене, крайни срокове, есета, проекти, 7 изпита в 6 дни и какво ли още не. Този тип стрес масово причинява генерална промяна в хранителните навици на много хора, а този процес е допълнително катализиран от факта, че за пръв път живееш далеч от родителите и трябва да си изградиш съвсем нов режим на хранене. Тогава дойде Пиер Дюкан и последствията от него бяха почти катастрофални...

След първата си година в университета отидох на бригада в Щатите, за да изкарам пари да платя следващата си учебна година в най-скъпия и по онова време най-елитен университет в района. Защото иначе нямаше да мога да се върна там. Родителите ми бяха изтеглили кредит, за да покрият първата ми година, но толкова им стигаха силите. Когато бях в Щатите, скочих с двата крака в “романтиката” на Work and Travel програмата, и за пръв път се сблъсках със своята “професионална” персона.

Разбрах, че съм способна да работя по 17 часа на ден в продължение на месец и половина без нито един почивен ден, за да мога да наваксам изпуснатите близо 2 месеца, през които заради финансовата криза през 2009 имах само една нищожна работа, която никак не ме доближаваше до малката ми “мечтичка” да успея да платя втората година от висшето си образование. Тогава качих около 15 килограма за 3 месеца. Стрес. Липса на сън. Мексиканска храна (защото работех в такъв ресторант). Пълен ужас. А знаете ли какво е усещането да срещаш погледите на хора, които не са те виждали през тези 3 месеца и изведнъж “ахват” пред новата гледка? Това е моята дефиниция за унижение.

1909695_1226828273648_4728470_n

По време на втората година в Щатите, страхът да не се повтори ужасът от предната надделя до такава степен, че за по-малко от 3 месеца свалих над 15 килограма. Тогава влязох в крайност, за която бях убедена, че всъщност е съвършеният здравословен режим. Закусвах, обядвах, вечерях, движех се - всичко звучи супер.

Само дето закуските често бяха 1-2 печени пилешки бутчета в 6 сутринта последвани от 1,5 часа задължително колоездене, за да изгоря калориите. След това си правех по едно “степче”, защото имах нужда от нещо сладко, но не исках излишни калории. Та си разтварях по една цветна химическа гадост и я наблъсквах с аспартам, за да ми бъде “вкусно”. След това ходех до работа 5 км, а работният ден беше 10 часа на крак в постоянно движение напред назад. Изцяло спрях да ям плодове за месеци наред - не исках тази захар! Обедите ми представляваха 1 краставица + сокче и цигара, а следващото хранене беше към 22:00, след поредната 5-километрова разходка, и представляваше около килограм задушени зеленчуци. И отслабвах...направо се топях.

44548_1599084619824_6582084_n

И си мислех, че щом не ям боклуци и ям толкова зеленчуци, всичко е супер. Не беше. Тогава прекарвах по около 10 минути дневно съзерцавайки ярко четящите ми се ребра и 3те сантиметра разстояние между бедрата ми и се чувствах страхотно! Светна ли лампичката вече?! Тук говорим за съвсем друга крайност, но също толкова опасна, може би дори повече. 

eating-disorder-scale

В крайна сметка, някак си успях да завърша - всяка година се връщах обратно в Щатите и се доближавах малко повече до постигането и на последната четвърт от мечтата си да завърша цялото си 4-годишно образование. Е, завърших за 7 семестъра, някак си, взимайки 7 курса вместо нормалните 5, защото не успях да изкарам пари за последния 8-ми.

След като завърших се гмурнах дълбоко в рутината на новоизлюпените работещи хора, които са пълни с ентусиазъм и енергия да променят света, но скоростно излязох от тази утопия “благодарение” на мощната плесница на един френски шовинистичен темерут, чийто микромениджмънт ме лишаваше ден след ден от всякаква мотивация да разперя крилете си и да реализирам пълния си потенциал. 

А да, и 2 пъти имах близки срещи с ексхибиционисти, които ми правеха какви ли не пъстри предложения и веднъж успях да набия с чантата си един тъмен господин, който крайно настоятелно се постара да ме издърпа в едни храсти на един 8ми декември в Благоевград.

И през всичките тези “дълбоко обогатяващи” преживявания, аз бях хронично сама. 

eating-disorder

В живота ми не се беше появявал нито един стойностен Мъж. Всичките ми възприятия, преживявания и романтични емоции обхващаха пъстър спектър от разнородни разочарования. Бях се “отписала” тотално и бях приела мисълта, че съм една от онези жени, които просто остават сами. Пълно клише - сама жена яде сладолед пред ревлив филм. Голяма забава. Всъщност, забавата никак я няма. Особено, когато целият ти вътрешен свят е в постоянно състояние на безтегловност и нямаш никаква идея накъде сочи вътрешният ти компас. Знаеш единствено, че си изгубен и нямаш представа къде да се потърсиш. 

“Прекрасните” преживявания не спряха. Имаше още. Идваха с шепи. И продължават. През последните 7 месеца ми се случиха двете най-смазващи преживявания, които имаха потенциала да ме тръшнат толкова дълбоко обратно в деструктивните ми навици, че връщане обратно да няма. Преживявания, които са способни да разклатят нервната и ценностната система на всеки човек и да го накарат да поставя под съмнение всяко нещо. Но аз не им позволих. И не посегнах към храната. За пръв път. 

Какво е важното обаче? Ето тук идва интересното - наградата за онези, които въпреки пословичната ми многословност са изчели цялата тази симфония от полуоплакване и полуизтъкване.

В един момент, генерално и стоиосемдесетградусово промених стратегията как да се справям с всяко едно от прииждащите предизвикателства.

eating-disorder

Каква е разликата между “версиите” на момичето на снимките? Не, нямам предвид 30те килограма. Разлика няма. На всички снимки е човек с проблем. Човек с хранително разстройство. Човек, който не познава баланса. Човек, който скача в крайности. Човек, за когото храната е враг. 

Хронология на грешките: как стигнах дъното

Докато осъзнах, че стратегията ми за справяне с проблемите имаше нужда от генерална промяна, явно трябваше да мина през много неща. Много пъти съм споделяла, че като доста момичета в уязвима възраст и несигурност по отношение на външния си вид, аз съм прибягвала до какви ли не методи да отслабна. Ах, това отслабване...! Отне ми страшно много време да си дам сметката, че,

за да се случи успешно, разумно, здравословно, безопасно и дълготрайно това прословуто отслабване, всъщност то трябва да бъде последствието, а не целта!

 

eating-disorder

Повярвайте ми, в момента съм в най-добрата си форма от 7 години насам и резултатът дойде плавно, постепенно, търпеливо, осъзнато, позитивно, без абсолютно никакви лишения, без абсолютно никакви крайности, без абсолютно никакво самобичуване и обвиняване, че на Коледа съм хапнала малко повече, или че не съм успяла да тренирам всеки път, когато съм искала. Но пътят преди това беше ужасен.

Днес се наслаждавам на всяка хапка, обожавам да ям и съзнателно избирам да се храня с истинска храна, която прави тялото ми истински живо и енергично. Ако ме познавате лично, знаете точно колко енергичен и динамичен човек съм, на какви високи обороти работя и изобщо каква е скоростта на живота ми. Ако се хранех с боклуци, тялото ми щеше да е сринато в момента. Всъщност, то е било сринато, защото аз съм била такава винаги, но не винаги съм се хранила по начина, по който се храня сега.

 


А ето и част от грешките, които сътворих по пътя си към осъзнаване на личната истина за храненето и здравословните навици...


2006 - Японско чудо - пиех някакъв “еликсир” и от него уж трябваше да отслабвам. Мда...

2007 - Диетата със зелева чорба - пълна гадост, но наистина отслабвах - толкова беше ужасно. Трайно? О, не. 

2008 - Диетата на Пиер Дюкан. Хранех се циклично според режима, като профилактично имах неблагоразумието да правя серии от по 10тина дни само с протеинови храни, което довеждаше до тежък запек и два пъти ме докара до токсичен шок.

2009 - Най-дългият период, в който съм яла ужасна боклучава храна - пържено, сладко, снаксове - качих около 15 кг.

2010 - в продължение на близо 8-9 месеца не ядях никакви плодове, в продължение на цялото лято се хранех сутрин рано, на обяд хапвах по 1 краставица и вечерях много обилно само зеленчуци. Пушех много цигари, не пиех никакъв алкохол, но си правех разтворими “сокчета” без калории подсладени с аспартам. Отслабнах около 15 кг. В този период от живота си съм била най-слаба. За съжаление, дълго време издигах този период на пиедестал, цитирайки го като периодът, в който тялото ми е било “почти перфектно”. Всичките ми ребра се четяха, нямах никакви гърди и имах може би 3 см. разстояние между бедрата. Това тяло беше всичко друго, но не и перфектно. 

2011 - хапчета за отслабване в Щатите, които изискваха да спреш изцяло консумацията на мазнини. Ако поемеш мазнини под каквато и да е форма, рискуваш да се изпуснеш без дори да разбереш или просто да ти “изтече” мазнината директно. Не мога да повярвам, че съм посегнала и към нещо подобно в изблик на отчаяние и търсене на бързо решение. 

2012 - Около 3-4 месеца живеех основно на крем супи от всякакви зеленчуци. Дните ми започваха с кафе с обезмаслено мляко и цигара. Обядвах по някой плод, най-често ябълка. За вечеря си правех около литър - литър и половина крем супа с много малко мляко, като консумирах наистина всякакви зеленчуци. Затова и се чувствах добре и имах енергия. Супите ме засищаха, защото количеството беше голямо, но калориите бяха достатъчно малко. Имах приложение за броене на калории на телефона си, в което следях всички калории, които приемах дневно. Имаше седмици наред, през които не си позволявах да консумирам повече от 600-700 калории дневно общо, при средно 2000 калории, които са необходими за поддържане на теглото и нормалните жизнени функции на жена с моите размери и възраст. Отслабнах много, доста рязко. Разбира се, не трайно. 

eating-disorder-plate-stock

Какъв е изводът от всичко до тук? 

Ако, когато бях в 7 клас, започнах да развивам една крайно нездравословна и дълбоко самодеструктивна “стратегия” за справяне със стреса, когато бях на 23, стратегията беше еволюирала безкрайно много на цената на много синини и дълбоки рани. 

Що е то емоционално хранене?

От 13-годишна до ранните двадесет, аз се борех с хранително разстройство наречено “Емоционално хранене”. Тази привидно напудрена опаковка на иначе толкова откровения термин “лакомия” всъщност представлява едно от най-коварните хранителни разстройства. Терминът на английски звучи така: EDNOS или “eating disorder not otherwise specified”.

Същността на това хранително разстройство е в крайностите. Хората, които страдат от него, минават рязко от периоди с хипер дисциплинирано и контролирано хранене граничещо с мания по здравословност, в периоди на бясно и неконтролируемо тъпчене с всякакви неща.

Източник: http://gazettereview.com/2015/08/new-research-provides-insight-into-ednos/

Как изглеждат екстремните периоди на емоционалното хранене?

Периодите са “прекрасни”. Докато си в едната крайност, броиш калории чрез приложение на телефона си, броиш крачки чрез крачкомер, мериш грамажите на всяка хапка, която погълнеш, четеш етикети до последното символче и държиш всяко едно хранене да бъде изцяло под твой контрол. Храненето на заведение не е невъзможно, но е толкова стресиращо, че често избираш просто да не го правиш. Всяко кривване и “прегрешаване” ти причинява ужасно усещане за вина и натрапчиво самобичуване.

Докато си в другата крайност, след трескав работен ден, се прибираш бясна, минаваш покрай денонощния магазин, но се “озаптяваш” и си казваш, че ще бъдеш разумна. Купуваш си нещо “прилично”, прибираш се в празния си апартамент, изяждаш го цивилизовано в компанията на любимия си сериал и си доволна от себе си, защото си се “овладяла”. Пускаш следващ епизод, после още един и осъзнаваш, че е 1 сутринта, а ти изпитваш бесен глад за въглехидрати.

Отиваш засрамено до денонощния магазин, взимайки си само 1 банкнота, за да можеш да изконтролираш все пак количеството БОКЛУЦИ, което ще си купиш. Гледаш да излезеш по-бързо от магазина, за да не те гледат хората, мислейки си, че ще те съдят (сякаш на някого му пука), и още по-засрамено се прибираш у дома, за да изгледаш още 2-3 епизода и да унищожиш минимум 2000 калории на едно хранене.

Балансът: мисията невъзможна

balance-your-diet

Периодите се редуваха. Отново и отново. И след всяко “потъване” си казвах, че просто съм лакома и просто ми трябва воля. И следващият път ще бъде различно. Но не беше. Храната беше мой враг, мое изпитание. Трябваше да контролирам храната, да се лишавам от изкушенията, за да се чувствам доволна и успешна, за да съм уверена, че имам силна воля и че мога да се справя с тези изпитания. Не смятах, че имам проблем. Не го коментирах с никого. Родителите ми не знаеха, най-близките ми приятели не знаеха. Около 10 години никой не разбра за всичко, през което минах. 

Не лекувах проблемите вътре, лепях лепенки върху външните им проявления. И отново, самоубедила се, че следващият път ще бъде различно, влизах в комфортната си “здравословна” зона, в която се чувствах супер доволна от себе си, че съм изяла само 450 калории за целия ден. Или че съм яла само зеленчуци през последните 5 дни. Или че съм спазила успешно първите 2 седмици от диетата. Или че се храня точно както някой известен здравословен гуру.

”Здравословно” - защо терминът няма универсално валидна дефиниция?

veggies-oils-fats

Аз бях “здравословна”. Следвах всички “новоизлюпващи” се супер прехвалени режими, които гарантираха върхови ефекти без йо-йо. Чула-недочула, чела-недопрочела, аз си мислех, че разполагам с достатъчно информация, за да мога да твърдя със сигурност, че се храня здравословно. 

Но тялото ми никак не беше съгласно.

Крайностите бяха най-червената светлина, най-шумната аларма, че проблемите вътре се трупат и нещата ще стават все по-зле. 

Последната капка дойде, когато през лятото на 2015 баба ми, която обичах безумно много, буквално си замина пред очите ми заради много рядка и късно открита форма на рак. През последните й дни, тя не можеше да приема нито храна, нито течности, а дядо ми й даваше да пие вода със спринцовка, която аз настоях да купя - за да мога да направя едно последно нещо, с което да й покажа колко я обичам. 

Виждайки как тези океанско сини очи остават единственото, което аз разпознавах от нея, това ме изрита толкова далеч от зоната ми на комфорт и контрол, че изведнъж обух до болка познатите обувки на преяждащата и лекуваща всичко с храна София, от която откровено казано вече ми се повръщаше. 

which-diet

Кога дойде началото на промяната

И тогава теглих чертата. Сритах се отзад, казах си “майната му”, аз започвам отначало. Утре е нов ден. 

В деня на погребението, с моя най-почетен дегустатор отидохме да гледаме последния излязъл филм за минионите, за да кажа на съдбата “Майната ти! Физическото не обуславя духа, баба ще бъде с мен винаги и днес няма да страдам, днес ще се смея - че съм я познавала, че съм я обичала, че е била първият човек, който ми е показал красотата на кулинарията! Няма да използвам това като оправдание да се самосъжалявам и да се лекувам с храна”. 

И следващият ден беше нов. 

Спрях да пуша. Пушех от 16-годишна. Стигала съм до кутия на ден. Стигала съм и до две.

Но денят беше нов. Страницата беше нова. Не, направо книгата беше различна. Пътят на София - том 2. Не казвам живот, защото този термин носи известна пасивност - сякаш нещо просто ти се случва. И после друго. И така цял живот - низ от случвания. 

Пътят е нещо друго. Него трябва да извървиш. Трябва да следиш знаците и табелите, но без да разчиташ на крайната дестинация, към която един GPS би те водил, да избираш своята посока. Активно да вървиш по своя път.

Foodie Boulevard - булевардът на моето пътуване към истинската храна и вътрешната хармония

Sophie-Yotova

Тогава реших, че искам да създам нещо. Нещо, което да носи моя почерк. Нещо, което да представлява физическото претворяване на моята душа. Имах нужда от мисия, от цел, от посока, от философия, от наследство, което да остане като резултат от моите грешки и битки. 

Тогава вече знаех, че обичам да готвя. Но очевидно имах проблем с храната. Тя беше най-трудният ми събеседник. Имаше период от години, по време на който никога не бях ходила на обяд с колегите си. Лъжех, че не обядвам.

Всъщност, това беше най-големият ми ужас - някой да ме гледа как ям. Бях сигурна, че ще ме съдят, защото ям, а съм дебела! Дали бях дебела е друга тема. При моите 178 см. има известен реверанс от страна на килограмите. Но така и не разбрах колко бяха килограмите в най-тежкия ми период. Не можех да понеса числото върху кантара и изобщо не исках и да си помислям да се претегля. В резултат на тази фобия, аз не знаех колко тежа няколко години поред. А дори и днес избягвам да се тегля след празниците или след период, в който съм нарушила по някакъв начин навиците си.

Макар да съм спечелила войната, това е зависимост, която оставя отпечатък върху теб за цял живот и е много важно да продължиш да се грижиш за постоянното култивиране на баланса. Защото контрол се губи толкова лесно...

Eating-disorder

Как да разпознаем психологическите симптоми на хранителните разстройства?

Макар разнообразието от хранителни разстройства, от които страдат както жени, така и мъже, да е доста пъстро, има някои поведенчески белези, които много ярко индикират наличието на проблем. Ако установите, че вие или някой ваш близък проявява някои от тези симптоми, добро начало е разговорът. Опитайте се да свалите картите на масата и без обвинения просто да поговорите.

Възстановяването от хранително разстройство е дълъг и ужасно тежък път. Като всяка зависимост, тази към храната също има периоди на абстиненция и  като цяло се съпътства от множество препятствия, с които човек няма как да се справи ако не започне с признаване на проблема пред самия себе си.

 


Ето и някои от най-често срещаните симптоми и поведенчески черти, които са сходни за доста от хранителните разстройства: 


  • Страх от всяко следващо хранене.
  • Страх, че околните те съдят дори само да говориш за храна - в главата ти властва убеждението, че на теб не ти се полага, защото носиш излишни килограми.
  • Неудобство да се коментират диети и изобщо да се говори за храна около теб. 
  • Тенденциозно избягване на разговори на тема храна. 
  • Използване на храната за наказание или за награда. 
  • Нереалистична самооценка на визията и неумение човек да приема комплименти за външния си вид. Последните най-често предизвикват неудобство, защото човек осъзнава, че щом ги получава, тялото му е привлякло внимание и това създава ужасен дискомфорт. 
  • Стриктно броене на калориите до степен, в която в хранителни дневници и приложения се вкарват дори калориите от 2-3 изконсумирани ядки или лъжичката мед в чая. 
  • Обсесивност за тренировки и дисциплинирано хранене до степен, в която човек усеща раздиращо чувство на вина, гузна съвест и дори самоомраза при най-малкото отклонение от следвания режим. 
  • Организиране на цялото ежедневие около храната и жертване на социалния живот в името на това човек да може да следва определен режим. 
  • Неспособност за контрол - човек успява да се “въздържа” единствено ако изцяло изключи дадено “изкушение” от живота си. Например, ако човек си позволи да хапне 1 бонбон, не успява да спре, а изяжда цялата кутия, защото се чувства безсилен да устои. 
  • Постоянни мисли за храна.
  • Сънища свързани с храна - прегрешаване, ядене на нещо “лошо” докато човек е на диета и т.н. 
  • Следене на теглото по няколко пъти на ден или категорично преустановяване на тегленето за дълги периоди, в които човек не е спазвал режима си и е развил фобия от “реалността” на кантара. 
  • Ревностно спазване на диети и режими без вслушване в обратната връзка на тялото.

cycleofbulimia

Как да подходим и какво да не правим в никакъв случай ако подозираме, че наш близък страда от някакво хранително разстройство?

Борбата с едно хранително разстройство е изключително тежък процес, който е на първо място психологически. В този смисъл, психиката на хората, които страдат от някаква хранителна зависимост, е много уязвима и подходът към тези хора трябва да бъде много внимателен. 

Едно от най-ужасните неща, които можеш да кажеш на някого, който се бори с раздиращи вътрешни дилеми и полярно емоционално хранене с тежки изблици на преяждане последвани от глад, е “Ами, спри да ядеш!”. Или пък “Яж! Станала си кожа и кости”. Чувала съм го. От лекар. В онзи момент не успях да удържа сълзите си, но пък за мое щастие успях да остана спокойна и да не се разкрещя в опит да изразя колко неадекватен подход получавам от медик, чието призвание е да ми помогне!

Говорила съм с ужасно много хора - както жени, така и мъже, които години наред страдат от различни разстройства и начините, чрез които подхождат към проблема, варират страшно много.

Всъщност, хората, които успяват да се справят с едно дълбоко вкоренено хранително разстройство, са хората, които отделят подобаващо време на това да идентифицират къде е разковничено на проблема. Когато осъзнаеш какво те подтиква към деструктивно поведение на хранене, половината битка е спечелена, защото си наясно кои са проблемите, които имаш нужда да излекуваш, а не губиш време в това да лепиш лейкопласт върху прободни рани. Тогава имаш сили да поискаш помощ и осъзнаваш, че няма нужда да водиш битката сам. 

hands

Как да се измъкнеш от хватката на хранителното разстройство?

За съжаление формула няма. Няма решение, което да работи успешно за всеки. Със сигурност най-важната стъпка е да признаеш пред себе си, че имаш проблем. Човек трудно успява да се справи с подобно изпитание сам, затова е много важно да идентифицираш човек в обкръжението си, за който вярваш, че може да ти даде подкрепата и опората, от които имаш нужда в този период. 

Консултацията със специалист за съжаление все още се приема като нещо много крайно у нас, а всъщност това е най-нормалното поведение в подобна ситуация. С правилната терапия, справянето с един такъв проблем може да отнеме много по-малко време и усилия, отколкото отне при мен. Не е лесно да откриваш топлата вода отново и отново.

Много е важно да си избереш някакво хоби, нещо, което е твоя страст, нещо, което те вдъхновява и мотивира, и да инвестираш в това нещо цялата си емоция и енергия. Когато се разсейваш с творчески дейности, мислите ти имат много по-малка възможност да бягат в грешни посоки. 

Защо избрах храната като автотерапия в опит да се справя с хранително разстройство?

В интерес на пълно откровение, и до днес нямам идея какво у мен породи решението да избера храната като автотерапия, при положение, че имах проблем именно с нея!

Всъщност, реших, че за да мога да се наслаждавам на хобито си - а именно да готвя, и за да мога да живея в мир със себе си - а именно да се храня здравословно, трябва да пробвам нова стратегия. 

Да пробвам да готвя и да се храня здравословно. Но не както преди - с 450 ккал прием за цял ден от 1 килограм тиквички, 1-2 кафета и няколко кротона. А комплексно. Пъстро. Разнообразно. С всякакви продукти и всякакви комбинации. Реших, че за пръв път няма да казвам на тялото си какво да прави. Ще го слушам.

Реших, че няма да се храня както някой твърди, че ще реши всичките ми проблеми с теглото. Реших, че тялото, което имам, е илюстрация на моите битки. Тялото, което имам, е проявлението на вътрешния ми свят.

Всеки дефект, всяко нещо, което не харесвам, показва моите слабости, моите лични притеснения и несигурности. Моите битки. Но от тези неща не трябва да се срамувам. Не. Тези неща показваха, че съм човек, който гледа напред и прави крачка след крачка към това да “излекува” себе си и да си даде шанс да бъде щастлив. Да спре да се осъжда. Да спре да се самобичува. Да спре да се наказва. 

sofia_yotova

Кога здравословното хранене не значи хранене с лишения и ограничения?

Започнах да давам шанс на всичко, да експериментирам с всякакви продукти. Соленки със сладки картофи - супер. Пастет с варени яйца, мед и банан - жестоко. Кюфтенца от овесени ядки - еха!

Търсенето и създаването на нови и неподозирани здравословни рецепти беше толкова приятно пристрастяващо. Видях, че започвам да развивам афинитет към толкова много неща, които директно и категорично бях заклеймявала преди това. Видях, че тялото ми започва да се променя пред очите ми, а аз се наслаждавах на всяка хапка. Спряха да ми “липсват” едновремешните ми любими изкушения, защото те не бяха нищо повече от мързеливо задоволяване на апетита. Не изпитвах липса, защото не се ограничавах. Просто научих тялото си от какво да има нужда дори в периодите на пристъпи на емоционално хранене.

Тогава осъзнах, че да се справиш с изкушенията не значи да бягаш от тях, да се лишаваш и просто да потискаш някакво желание, на което ако се поддадеш се чувстваш слаб, безволеви и провален.

Foodie-Boulevard-Workshops

Осъзнах, че да се справиш с изкушенията просто значи да ги опитомиш. Активно да търсиш алтернативи, които задоволяват апетита ти за онези “виновните” неща.

Осъзнах, че сама мога да си приготвям безкомпромисно вкусни неща, които не просто да не ме карат да се чувствам виновна, а дори да са полезни за организма. А всъщност да са такова върховно удоволствие за небцето!

През годините дефиницията ми за здравословно се промени тотално. Животът ми се промени тотално. Начинът, по който се вдъхновявам,

Хареса ли ти?

Сподели с приятели в:

back-arrowfacebook-icongoogle+instagrammailread-latersearchsubmit-arrowtwitteryoutube1