За новогодишните обещания и още нещо

Преди години си правех амбициозни списъци с обещания за новата година - да се храня по-добре, да се движа повече, да се ядосвам по-малко за глупости, да гледам по-малко сериали...

Във времето осъзнах, че новата година не носи нищо ново сама по себе си, освен ако самата аз съзнателно не реша, че съм готова да оставя зад гърба си всички навици и поведения, които твърдя, че искам да променя.

Две неща:
➡️ Това е зверски трудно
➡️ Няма нужда да е нова година, за да се случи

Отне ми дълго време, за да призная пред себе си, че има промени, които твърдя, че искам да направя - със себе си, ежедневието и живота си, но всъщност не искам да платя цената това да се случи. И ставам зверски креативна в оправданията и извиненията защо нещо няма как да стане.

Започвам да си повтарям, че съм се опитала, пък то просто не се е получило. И това е точно така! Защото, когато си го кажеш - ти наистина го вярваш, а щом го вярваш - няма как да се случи нещо различно.

Лека полека промених стратегията.

Научих се да водя трудни разговори със себе си - да си признавам за черти от характера си, поведения и навици, които ме саботират и ме карат да се чувствам трайно зле.

И какво му е хубавото на това?

Хубавото му е, че когато си откровен със себе си за нещо такова, е много по-лесно да си дадеш сметка, че това не е присъда. Че това не те дефинира. Че не си обречен да страдаш, защото просто нямаш воля, просто не си достатъчно добър, просто не ти е писано...

Когато си откровен със себе си за нещата, които не работят - в отношенията ти с околните, в работата ти, в поведенията и навиците ти - ти взимаш контрола в свои ръце.

Спираш да си потърпевш.
Спираш да си жертва на обстоятелствата.
Осъзнаваш, че си проект в развитие и че има безкрайно много неща, които не зависят от теб.

Но същевременно осъзнаваш, че онези, които зависят, могат да променят живота ти генерално.

И тогава идва моментът, в които поемаш дълбоко въздух, осъзнаваш, че ще е адски трудно, но че няма нужда да си стискаш палци и да се надяваш този път да ти се получи, защото надеждата не е план, а просто пасивно мечтание. И правиш малка крачка, която те доближава до дестинацията, която искаш да достигнеш. Малка, защото е много по-лесно да превърнеш малките крачки в трайни промени, отколкото гигантските еднократни напъни.

Няма нищо лошо в това да се храниш безразборно, да не се движиш, да се стресираш за всяка дреболия, да гледаш по 5 часа телевизия на ден - ако това те кара да се чувстваш добре и да живееш живота, който искаш.

Ако, обаче, има нещо, за което знаеш, че те лишава от начина, по който искаш да се чувстваш - признай си по какъв начин си пасивен съучастник в този саботаж и вместо да се обвиняваш и да се мразиш за поведенията и изборите си, приеми, че си човек, който върви по трасето си със своята скорост, стани от дивана, влез в кухнята, излез навън и просто направи толкова малка крачка, която спокойно можеш да направиш и на следващия ден.

И утре пак.
И следващата седмица - все още се движиш.
След месец - също.

Толкова бавно, колкото е нужно. Важното е друго - с каквато и скорост да се движиш, със сигурност си по-близо до желаната дестинация, отколкото ако спреш да се движиш изобщо, защото се обвиняваш, че си твърде бавен.

Нямаш нужда от нова година, за да си признаеш какво те лишава от живота, който искаш.

Няма нужда да си в кухнята 7 пъти в седмицата, за да се грижиш за здравето си през храната, която консумираш.

Няма нужда да се лишиш от всичко "виновно", да ставаш в 4 сутринта или да работиш по 12 часа на ден.

Промяната е маратон, не спринт.

Тичай с такава скорост, която ще можеш да поддържаш цял живот.

А ти умееш ли да водиш трудни и откровени разговори със себе си?

Хареса ли ти?

За още идеи от кухнята на заетия човек -
присъедини се към групата Практично готвене за заети хора.

Сподели с приятели в:

Имейл бюлетин

Абонирай се, не изпускай новостите от нашата кухня.

back-arrowfacebook-icongoogle+instagrammailread-latersearchsubmit-arrowtwitteryoutube1